Печат

Победа - една на всички или моята изповед

Автор Мирослава Грозева, ученичка в 12 клас, в природоматематическата гимназия „Атанас Радев”, Ямбол. Публикувана в Форум България-Русия

Едни от най-мрачните страници в човешката история са писани по време на Втората световна война. Уроците в училище студено и рационално, както го изисква стила на науката, представят фактите — начало и край на войната, причини, военни действия. Разбира се и жертвите — всеки се респектира от тях — 60 милиона в световен мащаб, от които повече от 27 милиона руснаци. Никой не оспорва твърдението, че това е най-кръвопролитната война. И като че ли всичко свършва тук. 

Така беше и за мен. Допреди 3 години, когато нашата учителка по руски език — госпожа Мирослава Иванова, ни предложи да участваме в литературен конкурс, посветен на тази война. Аз не се изненадах, защото в своите часове тя ни учи не просто на руски език, а и ни запознава с руската култура, история, бит. Учудих се обаче на темата — животните по време на обсадата на Ленинград. Даже подходих с недоверие. Какво ще пиша за тях? Какво общо имат те с историческото събитие? Истински впечатлена останах, когато прочетох материалите по темата. Домашните любимци редом със своите стопани стоически понасят и глада, и студа, и неволите. А тези, които доживяват победата, участват в парада в Ленинград заедно с оцелелите от обсадата хора. Като че ли искреното родолюбие и патриотизмът се предават и на верните четириноги приятели. 

Участието ми в конкурса завърши с една сбъдната мечта — първото място в моята възрастова група ме отведе през 2017 г. на едноседмична екскурзия в Москва! Пребиваването там беше незабравимо. В очите на нашите домакини виждах обич и топлота. Върнах се обогатена с незабравими преживявания. Мислех си, че едва ли не зная достатъчно и за войната, и за Русия, и за руската душевност.

В тази илюзия живях до следващата година, когато темата на конкурса беше посветена на децата по време на войната. Подготовката на съчинението започна като всеки друг път. Моята учителка ми предостави спомени на ветерани, които тогава са били деца. Материалите бяха събрани в 10 – 15 броя на вестник „Русия днес, Русия сегодня”. Аз не започнах с тях. Първо потърсих в интернет песни и снимки от войната. Още първите мелодии надигнаха у мен емоция, която не познавах дотогава. Когато видях фотографиите, разбрах, че пред мен се изправя нещо друго, нещо различно, нещо, за което не съм и подозирала — Истината за Войната. Но не истината от хрониките, а Истината на Хората — онази, която може да звучи само на руски език, и онази, която не може да се разкаже, а само трябва да се съпреживее. И дадох криле на оня ураган от чувства, който забушува в сърцето ми. Оставих душата си да се върне повече от 70 години назад и се потопих във вихъра на Отечествената война — войната на честта, войната за Родината. 

Нахвърлих се с неподозирана страст да чета спомени и да гледам снимки на фона на „Идет война народная”, „В лесу прифронтовом”, „Прощание славянки”. Сърцето ми се свиваше от болка. След всеки ред ми се щеше да взема лист и химикал и да пиша, да пиша…. Но не успявах. Имах много да кажа, а думите не достигаха! Невидима сила сковаваше ръцете ми, блокираше ума ми, а емоциите притискаха гърлото ми. Исках да извикам, но нямах сили да отроня дори и стон! По лицето ми се стичаха сълзи, които не успяха да потушат пожара на болката, която носех в сърцето си. Пред очите ми като на лента оживяха деца, облечени в палто от старо войнишко одеяло с крачета, нахлузили две различни обувки. Виждах разрушени села и прекършени брезички, виждах 10-годишно момче с медал за храброст и с оръжие в ръка, с което брани не своя живот, а родната руска земя. Войната бушуваше и с подвига, и с героизма, и с човешките жертви… и с волята да надживееш Смъртта.

Спомените на оцелелите ме отведоха в колхоза. Когато конете и тракторите са на фронта, в плуговете влизат жените и децата! Изподрани ръчички и изопнати вратлета теглят ралото и… ропот няма. Усетих и незапомнено студената зима на 1942 година. Прибавих и глада. 

Ако искате вярвайте — прииска ми се и аз да се почувствам призована от „Родина — Мать”. Щеше ми се от моето сърце да се бе откъснало откровението „Умираю, но не сдаюсь. Прощай, Родина 2.VI. 1941″. Дори и след 70 години, дори и само в пожълтелите снимки чутовната воля за мир и свобода заразява и увлича, покорява и подрежда редиците на героите. Осъзнавах ясно, че Европа и светът са спасени от човеконенавистничеството на фашизма единствено заради подвига на обикновения руски човек.

И се питам — защо съвременна Европа забравя на кого дължи своето синьо небе. Само народ, откупил днешния ден с цената на милиони жертви — мъже, жени и деца, може да цени и пази мира. 

Осъзнах и друго — войната е спечелена заради несъкрушимата руска воля, заради калената в историята народна душа, но най-вече заради нещо друго — заради вродената доброта и жертвоготовност на руснака. Защо иначе ще делят оскъдната дажба хляб с пленените немски войници? Кое друго би ги накарало да изпитат милост към безмилостните, да забравят своята болка и да имат сетива за чуждата? Да видят Човека в доскорошния Враг? 

Впечатлена бях как ветераните редят спомените си — простичко, по човешки, без да натрапват своя подвиг. Като нещо обикновено и делнично. А то е изключително, съизмеримо само с космическия промисъл! 

И цялото ми същество е сведено в поклон! Ако до този момент русофилството ми бе по-скоро интуитивно, сега то е осъзнато и е част от мен.

Мина повече от месец, докато седнах да пиша съчинението си. Страхувах се да не оскверня паметта на загиналите, да не профанизирам спомена на оцелелите. Но все пак пишех, заради всичко, което е приживяно вчера, заради всичко, за което утре ще мечтаем… За да не се повтори миналото!

При мен повторение имаше, но в най-хубавата му част — за втори път на летище „Шереметиево” успях да изрека: „Здравствуй, Москва!”. След първото пътуване до руската столица, аз заявих, че пак ще отида там. След второто си завръщане аз вече нося друга мечта- да уча и да живея в Русия! Усетих и земята, и народа като свои…