Печат

Победа - една на всички или моята изповед

Автор Миро­слава Гро­зева, уче­ничка в 12 клас, в при­ро­до­ма­тема­ти­че­с­ката гим­на­зия „Ата­нас Радев”, Ямбол. Пуб­ли­ку­вана в Форум България-​Русия

Едни от най-​мрачните стра­ници в човеш­ката исто­рия са писани по време на Вто­рата све­товна война. Уроците в учи­лище сту­дено и раци­о­нално, както го изис­ква стила на нау­ката, пред­ста­вят фак­тите — начало и край на вой­ната, при­чини, военни действия. Раз­бира се и жерт­вите — всеки се респек­тира от тях — 60 мили­она в све­то­вен мащаб, от които повече от 27 мили­она рус­наци. Никой не оспо­рва твър­де­ни­ето, че това е най-​кръвопролитната война. И като че ли всичко свършва тук.

Така беше и за мен. Допреди 3 години, когато нашата учи­телка по руски език — госпожа Миро­слава Ива­нова, ни пред­ложи да участваме в лите­ра­ту­рен кон­курс, посве­тен на тази война. Аз не се изне­на­дах, защото в сво­ите часове тя ни учи не про­сто на руски език, а и ни запо­знава с рус­ката кул­тура, исто­рия, бит. Учу­дих се обаче на темата — живот­ните по време на обса­дата на Ленинград. Даже под­хо­дих с недо­ве­рие. Какво ще пиша за тях? Какво общо имат те с исто­ри­че­ското съби­тие? Истин­ски впе­чат­лена оста­нах, когато про­че­тох мате­ри­а­лите по темата. Домаш­ните любимци редом със сво­ите стопани сто­и­че­ски пона­сят и глада, и студа, и нево­лите. А тези, които дожи­вя­ват побе­дата, участват в парада в Ленинград заедно с оце­ле­лите от обса­дата хора. Като че ли искре­ното родо­лю­бие и пат­ри­о­тизмът се пре­да­ват и на вер­ните чети­ри­ноги приятели.

Уча­сти­ето ми в кон­курса завърши с една сбъд­ната мечта — пър­вото място в моята въз­рас­това група ме отведе през 2017 г. на едно­сед­мична екс­кур­зия в Москва! Пре­би­ва­ва­нето там беше неза­бра­вимо. В очите на нашите дома­кини виждах обич и топлота. Вър­нах се обога­тена с неза­бра­вими прежи­вя­ва­ния. Мислех си, че едва ли не зная достатъчно и за вой­ната, и за Русия, и за рус­ката душевност.

В тази илю­зия живях до след­ващата година, когато темата на кон­курса беше посве­тена на децата по време на вой­ната. Подго­тов­ката на съчи­не­ни­ето започна като всеки друг път. Моята учи­телка ми предо­стави спомени на вете­рани, които тогава са били деца. Мате­ри­а­лите бяха събрани в 1015 броя на вест­ник „Русия днес, Русия сего­дня”. Аз не започ­нах с тях. Първо потър­сих в интер­нет песни и снимки от вой­ната. Още първите мело­дии надиг­наха у мен емоция, която не позна­вах дотогава. Когато видях фотографи­ите, раз­брах, че пред мен се изправя нещо друго, нещо раз­лично, нещо, за което не съм и подо­зи­рала — Исти­ната за Вой­ната. Но не исти­ната от хро­ни­ките, а Исти­ната на Хората — онази, която може да звучи само на руски език, и онази, която не може да се раз­каже, а само трябва да се съпрежи­вее. И дадох криле на оня ураган от чув­ства, който забушува в сърцето ми. Оста­вих душата си да се върне повече от 70 години назад и се потопих във вихъра на Оте­че­стве­ната война — вой­ната на честта, вой­ната за Родината.

Нахвър­лих се с непо­до­зи­рана страст да чета спомени и да гле­дам снимки на фона на „Идет война народ­ная”, „В лесу при­фрон­то­вом”, „Проща­ние сла­вянки”. Сърцето ми се сви­ваше от болка. След всеки ред ми се щеше да взема лист и хими­кал и да пиша, да пиша…. Но не успя­вах. Имах много да кажа, а думите не достигаха! Неви­дима сила ско­ва­ваше ръцете ми, бло­ки­раше ума ми, а емоци­ите при­тис­каха гър­лото ми. Исках да изви­кам, но нямах сили да отроня дори и стон! По лицето ми се сти­чаха сълзи, които не успяха да потушат пожара на бол­ката, която носех в сърцето си. Пред очите ми като на лента ожи­вяха деца, обле­чени в палто от старо вой­нишко оде­яло с кра­чета, нахлу­зили две раз­лични обувки. Виждах раз­ру­шени села и прекършени бре­зички, виждах 10-​годишно момче с медал за храб­рост и с оръжие в ръка, с което брани не своя живот, а род­ната руска земя. Вой­ната бушу­ваше и с подвига, и с геро­изма, и с човеш­ките жертви… и с волята да наджи­вееш Смъртта.

Споме­ните на оце­ле­лите ме отведоха в кол­хоза. Когато конете и трак­то­рите са на фронта, в плу­го­вете вли­зат жените и децата! Изподрани ръчички и изоп­нати врат­лета тег­лят ралото и… ропот няма. Усе­тих и неза­пом­нено сту­де­ната зима на 1942 година. При­ба­вих и глада.

Ако искате вяр­вайте — при­иска ми се и аз да се почув­ствам при­зо­вана от „Родина — Мать”. Щеше ми се от моето сърце да се бе откъс­нало откро­ве­ни­ето „Уми­раю, но не сдаюсь. Прощай, Родина 2.VI. 1941″. Дори и след 70 години, дори и само в пожъл­те­лите снимки чутов­ната воля за мир и сво­бода зара­зява и увлича, поко­рява и под­ре­жда редиците на геро­ите. Осъзна­вах ясно, че Европа и светът са спа­сени от чове­ко­не­на­вист­ни­че­ството на фашизма един­ствено заради подвига на обик­но­ве­ния руски човек.

И се питам — защо съвременна Европа забравя на кого дължи своето синьо небе. Само народ, откупил днеш­ния ден с цената на мили­они жертви — мъже, жени и деца, може да цени и пази мира.

Осъз­нах и друго — вой­ната е спе­че­лена заради несъкру­шимата руска воля, заради кале­ната в исто­ри­ята народна душа, но най-​вече заради нещо друго — заради вро­де­ната доб­рота и жерт­вого­тов­ност на рус­нака. Защо иначе ще делят оскъд­ната дажба хляб с пле­не­ните нем­ски вой­ници? Кое друго би ги нака­рало да изпи­тат милост към безми­лост­ните, да забра­вят сво­ята болка и да имат сетива за чуж­дата? Да видят Човека в доско­рош­ния Враг?

Впе­чат­лена бях как вете­ра­ните редят споме­ните си — про­стичко, по човешки, без да натрап­ват своя подвиг. Като нещо обик­но­вено и дел­нично. А то е изклю­чи­телно, съизме­римо само с кос­ми­че­ския промисъл!

И цялото ми съще­ство е све­дено в поклон! Ако до този момент русофил­ството ми бе по-​скоро инту­и­тивно, сега то е осъзнато и е част от мен.

Мина повече от месец, докато сед­нах да пиша съчи­не­ни­ето си. Страху­вах се да не оскверня паметта на заги­на­лите, да не профа­ни­зи­рам спомена на оце­ле­лите. Но все пак пишех, заради всичко, което е при­жи­вяно вчера, заради всичко, за което утре ще меч­таем… За да не се повтори миналото!

При мен повто­ре­ние имаше, но в най-​хубавата му част — за втори път на летище „Шереме­ти­ево” успях да изрека: „Здрав­ствуй, Москва!”. След пър­вото пъту­ване до рус­ката сто­лица, аз заявих, че пак ще отида там. След вто­рото си завръщане аз вече нося друга мечта– да уча и да живея в Русия! Усе­тих и земята, и народа като свои…