Печат

Залезът на атлантизма е факт

Автор Дмитрий Евстафиев*. Публикувана в Геополитика

НАТО се превърна в спасителна сламка за единството на колективния Запад

„Залезът на атлантизма” е красива формула, използвана за описване на сегашните процеси в западния свят. Те водят до открита полемика между главните западни държави за принципите, на които може да се градят общата политика и икономическото взаимодействие в обозрима перспектива. Кризата в отношенията между Европа и САЩ даде нов тласък на коментарите за съдбата на трансатлантическите отношения. Говори се за разпадането на колективния Запад и за това, че след последните 15-ина години, в които ЕС се ползваше с определена автономия, американският елит, използвайки Тръмп като таран, се опитва да възстанови геополитическия монопол на САЩ в западния свят. Паралелно с това Вашингтон цели да намали бремето на разходите за поддържането на съюзническите отношения, оказало се непосилно дори за Съединените щати.

Политическият атлантизъм формира организационните рамки за консолидиране на западния свят, на чиято основа след това бяха създадени и различните формати на политическо и икономическо взаимодействие. От началото на ХХІ век, в условията на възникналия опасен идеологически вакуум, атлантизмът бързо започна да се трансформира в идеологически инструмент за глобална идентификация. А членството в НАТО се превърна в символ на принадлежността към атлантизма.

За разлика от политическия, класическият атлантизъм е процес към постигане съгласие между най-големите играчи на Запада по ключови въпроси на развитието. Консенсусът се транслира към второстепенните държави в предварително договорени политически и идеологически рамки чрез „политически арбитраж” при водещата роля на САЩ. Самата система на атлантизма изначално са градеше на простата формула: САЩ гарантират на Европа безусловна военна сигурност, срещу което получават определени икономически „бонуси”, както и правото да определят, кое отговаря на „атлантическите ценности” и кое — не.

В условията на изостряща се геоикономическа конкуренция атлантизмът се оказа прекалено усложнен в структурно отношение, за да продължи да бъде конкурентоспособен модел. Освен това, вътре в сама евроатлантическа общност се очерта нарастващо идеологическо противостоене. Сред проявите на идеологическата криза на атлантизма е например „казусът с Полша”. Тоест, появи се държава, която е „част от системата”, но в чието поведение доминира ярко изразена ултраконсервативна доминанта, съчетана с откровен национализъм. А това излиза далеч отвъд нормативните рамки на ЕС.

Поведението на Полша създаде базови предпоставки за преразглеждане политиката на атлантизма от страна на САЩ. Появи се възможност Вашингтон да разполага с „опорен” съюзник в Европа, действащ извън официалната идеология. Сегашната европейска дискусия, ако изведем извън скоби конкуренцията между Германия и Франция за ролята на „първа цигулка” във взаимоотношенията със САЩ и общото недоволство от грубия натиск на Вашингтон, се концентрира най-вече около въпроса за адекватността на съвременните институции на атлантизма.

Става дума вече не само за недоволство от разпределянето на влиянието вътре в „атлантическия свят”, но и за размиване на фундаменталните основи на единството на колективния Запад. Като в най-голямо предизвикателство се превръщат въпросите за институционалната трансформация на политическия атлантизъм. Първите стъпки на Тръмп във взаимоотношенията с Европа бяха свързани с опита му да промени формата на взаимодействие в рамките на западния свят. На първо място, чрез прекъсване икономически неизгодните ангажименти на САЩ към Европа. При това, признавайки, че основната институция на политическия атлантизъм — НАТО, е изпълнила своята задача и в чисто функционален план вече няма важно значение, въпреки раздуването на „руската заплаха”.

Европа съзнава невъзможността да запази досегашния свръхкомфортен за нея формат на политическия атлантизъм, гарантиращ й сериозни икономически дивиденти. Същевременно ЕС се стреми да минимизира военнополитическите рискове и главно рискът да се окаже разменна монета на САЩ в рамките на някаква по-широка геополитическа конфронтация. За което самите Съединени щати напомниха на европейците, осъществявайки на територията на Източна Европа и прибалтийските лимитрофни държави поредица от учения на НАТО с откровен провокационен спрямо Русия характер.

Доколко обаче политическият атлантизъм би могъл да съществува в някакви нови рамки и най-вече, като ефективна и наистина привлекателна идеология? Да си припомним, какво предизвикателство се оказа разширяването на НАТО на изток и необходимостта — след отшумяването на първоначалните възторзи, пактът да позволи на „новите атлантисти”, и най-вече на Полша и прибалтийските държави, да разполагат с определено политическо влияние. Тоест, „атлантическата политическа архитектура” стана прекалено сложна, за да може промяната на форматите да стане безболезнено.

Логиката на САЩ се основава на твърдото убеждение за неспособността на европейците да осъществят неизбежно болезнената реформа на европейския сегмент на „атлантическото пространство” и готовността им да направят отстъпки, за да съхранят икономическата и политическа стабилност. Въпреки всичките му недостатъци и сериозните разходи, атлантизмът все още осигурява такава стабилност. В САЩ оценяват съвременните европейски елити, като слаби и склонни към консенсусно вземане на решенията, което ги лишава от възможността да реагират оперативно на предизвикателствата.

В основата на сегашните политически процеси е загубата, от страна на Европа на стратегическа конкурентоспособност, макар част от държавите членки на ЕС да са достатъчно успешни в икономическо отношение. Феноменът на съчетаване икономическия просперитет на някои европейски държави с разтварянето му в груповата неконкурентоспособност на ЕС, е най-сериозната геоикономическа слабост на Съюза в рамките на трансатлантическите отношения. В същото време обаче, той е и основата на ръководното влияние на САЩ. Естествено, Вашингтон няма интерес в рамките на тези отношения Европа да действа като консолидиран геоикономически играч.

Ключов момент за САЩ е блокирането на всички други, освен атлантическите вектори в икономическата активност на ЕС. Това се отнася както за южния вектор, ориентиран към партньорство с Иран, Индия и редица арабски държави, така и за източния, целящ формирането на стратегически отношения с Русия и Китай. „Политическият атлантизъм” се оказа почти идеален инструмент — особено на фона на непрекъснато нарастващата агресивност на днешната западна пропаганда. Така ставаме свидетели на очевидно успешния опит на САЩ да си върнат монопола върху интерпретацията на атлантизма. Това говори, че дори Доналд Тръмп, когото с пълно основание можем да характеризираме като един от най-циничните и деидеологизирани американски лидери на всички времена, разглежда и използва атлантизма именно като идеологически инструмент. Просто защото с негова помощ може да бъдат постигнати политическите и идеологически цели на Америка. Пример за този подход е опитът на САЩ да променят структурата на европейския енергиен баланс, използвайки предимно идеологически аргументи.

По-важното обаче е, че всички маневри, както и конкуренцията, се развиват в рамките на една и съща система, която може и да не оцелее, ако от нея се откъсне някоя от ключовите й съставни части. Въпросът е доколко европейските и американските елити смятат заплахата от разпадане на системата за реална. Съдейки по действията на Тръмп, американската част на атлантическата общност не допуска подобна вероятност, тъй като смята европейците за неспособни да предприемат решителни политически действия.

Този подход се основава на достатъчно сериозни аргументи и поне засега се потвърждава от практическите резултати. Макар че кризата на „монопола на НАТО” върху гарантиране сигурността на Европа показва, че нерешителността на европейците на бива да се надценява. Важното е, че поне засега европейските елити дори не се опитват да посегнат на икономическите основи на атлантизма, опитвайки се да променят ситуацията само във военно-политическата сфера и частично в идеологическата. С други думи, Европа се опитва да не позволи на Вашингтон да възстанови монопола си върху идеологическата интерпретация на атлантизма, която би могла да придобие формата на „нов макартизъм”, а това е неприемливо за ЕС.

Да не забравяме обаче, че наред с националните елити и наднационалните институции в трансатлантическите отношения присъстват и мощни корпоративни структури. Големите европейски компании, разтревожени от хаоса в правилата на играта и стеснения хоризонт на инвестиционното планиране, се опитват да открият сигурни модели за развитие през следващите 10 – 12 години.

Не е изключено, че кризата на атлантизма, засегнала първоначално нейната идеологическа съставна част, може да се прояви и в корпоративните икономически решения. А това може да се окаже много по-важно от политическата полемика. Защото, както е известно, в дългосрочен план икономиката винаги надделява над политиката. Въпросът е, кой в днешна Европа — и като цяло на Запад, ще се окаже носител на дългосрочните икономически интереси. 

(Със съкращения, по geopolitica​.eu)