Печат

В какъв свят ще осъмнем

Автор Алек­сей Пуш­ков*. Пуб­ли­ку­вана в Геопо­ли­тика

Пандемията даде тласък на отслабващата хегемония на САЩ

Вече масово се при­ема мне­ни­ето, че след пан­деми­ята светът няма да е същият. Всъщ­ност, коро­на­ви­рус­ната инфекция само ускори проце­сите, започ­нали доста преди нея и водещи света към ново състояние.

Послед­ната гло­бална криза — финан­со­вият про­вал през 2008 г., бе спу­съкът на процеса, в хода на който Западът загуби уве­ре­ност, а поли­ти­че­с­ката и ико­номи­че­с­ката мощ започ­наха да се изме­стват към Китай. Вирус­ната криза през т.г. е спо­собна да пре­диз­вика много по-​голямо сътресе­ние”, писа Financial Times.

Една от най-​важните промени ще бъде отсла­б­ва­нето на САЩ в срав­не­ние с това, което са били досега, и по отноше­ние на оста­на­лите цен­трове на сила. „През след­ващия четвърт век САЩ вече няма да имат вли­я­ни­ето, което имаха до вчера. Аме­рика, доми­ни­рала в меж­ду­на­род­ната поли­тика през послед­ните 70 години, ще трябва да се съоб­ра­зява с други държави и преди всичко с Китай”, пише френ­ският Le Monde.

При­чи­ните за това са много. Пан­деми­ята обаче ускори сви­ва­нето на ролята на САЩ — главно в мора­лен аспект. Днес вече е невъзможно стра­ната да бъде възпри­емана като без­усло­вен све­то­вен лидер. По авто­ри­тета й бе нане­сен силен удар. Ако досега САЩ губеха само войни зад гра­ница, този път те губят вой­ната срещу епи­деми­ята на соб­ствена тери­то­рия. Това е фатално за образа на „все­могъща” Аме­рика. Водеща страна в света не трябва да допуска зара­зя­ва­нето на над милион и поло­вина души и за 23 месеца да умрат два пъти повече от заги­на­лите в 7-​годишната Виет­нам­ска война. Това не пречи обаче аме­ри­кан­ският поли­ти­че­ски елит да се възпри­ема като „све­то­вен лидер”, който в действи­тел­ност не е в състо­я­ние да играе пъл­ноценно тази роля.

Да се вър­нем към новия геопо­ли­ти­че­ски свят от нача­лото на 90-​те години, когато СССР при Гор­ба­чов тръгна към ката­строфа, а Джордж Буш-​старши про­възгласи „новия све­то­вен ред”. „Център на све­тов­ната мощ сега без­условно е една свръх­държава — САЩ, поддър­жана от запад­ните съюз­ници”, вдъх­но­вено писа тогава певецът на аме­ри­кан­с­ката хеге­мо­ния, пуб­лици­стът Чарлз Кра­ут­хамър. „Светът е едно­по­лю­сен!”, въз­кликваше той. „Аме­рика има сила и воля, за да оглави едно­по­люс­ния свят, без вся­ка­кво при­тес­не­ние да уста­но­вява пра­ви­лата на све­тов­ния ред и да демон­стрира готов­ност да ги налага на всички оста­нали”, твър­деше Краутхамър.

Той много добре раз­би­раше, че този свят не е вечен и многопо­люс­ният неиз­бежно ще го смени, но след много време. Заедно с още един идео­лог на гло­бал­ната хеге­мо­ния — Збигнев Бжежин­ски и други аме­ри­кан­ски поли­то­лози, Кра­ут­хамър сери­о­зно се заблуж­да­ваше: в продължи­тел­но­стта на този момент. Те мислеха, че той ще се про­точи с десе­ти­ле­тия, а краят му започна да се вижда само след 15-​ина години. При­чи­ната беше, че САЩ над­це­ниха силите си. „Хеге­мо­ни­ята е стара като света. Сегаш­ното гло­бално превъз­ход­ство на Аме­рика се отли­чава със ско­ро­стта на своето въз­ни­кване, с гло­бал­ния си обхват и мето­дите на съще­ству­ване”, писа Бжежин­ски в книгата си „Гло­бал­ната шахматна дъска.

Тази „осо­бена” хеге­мо­ния замая гла­вата на аме­ри­кан­ския елит и той се зае с ради­кално пре­устройство на света по свое схващане. Вой­ната в Юго­сла­вия засили усеща­нето за все­си­лие. След това дойде ред на Афга­ни­стан. Но това беше само нача­лото. Както сви­де­тел­ства бившият команд­ващ силите на НАТО в Европа гене­рал Уесли Кларк, адми­ни­страци­ята на Буш-​младши още през сеп­тем­ври 2001 г. е раз­ра­бот­вала пла­нове за напа­де­ние на 7 страни в рам­ките на 5 години. Става дума за Ирак, Сирия, Ливан, Либия, Сома­лия, Судан и Иран. При цялото безумие на тези пла­нове нео­кон­сер­ва­то­рите и интер­венци­о­ни­стите във Вашинг­тон насто­яваха за пре­кро­яване на целия Голям Близък изток и доказ­ваха, че това е по силите на САЩ. „Един­стве­ната гло­бална свръх­държава”, която тогава нямаше про­ти­во­вес, се про­яви като отвър­зано куче. За това допри­несе инте­лек­ту­ал­ната огра­ни­че­ност на Джордж Буш-​младши и агре­сив­ният при­ми­ти­визъм на него­вия вицепре­зи­дент Дик Чейни.

Скоро славно започ­на­лият „едно­по­лю­сен модел” бе погре­бан в Ирак. След вой­ната във Виет­нам опе­раци­ята се превърна в едно от най-​големите поли­ти­че­ски пораже­ния за САЩ. Именно тогава започна залезът на хеге­мо­ни­ята. По-​късно Вашинг­тон про­игра в Сирия и бе при­ну­ден да напусне Афга­ни­стан след 18 години без­сми­слена война.

Днес вече никого не учудва отсла­б­ващата хеге­мо­ния на САЩ. Те опит­ват да компен­си­рат със санкции, демон­страция на военна мощ и силов натиск. Проце­сът обаче е дъл­бо­чи­нен и не може да бъде спрян. До 2010 г. САЩ бяха без­спо­рен лидер по дял в све­тов­ния БВП, но от 2015 г. Китай започна да ги над­ми­нава по пари­тет на покупа­тел­ната спо­соб­ност. По данни на МВФ през 2019 г. на Китай са се падали 18,6 процента от све­тов­ния БВП, а на САЩ15,2. Нама­ля­ва­нето на ико­номи­че­с­ката тежест неиз­бежно води до спад и на политическата.

Спо­ред ана­ли­за­тора Майкъл Ман­дел­баум от уни­вер­си­тета „Джонс Хоп­кинс” САЩ вече не разпо­лагат със сред­ства за хипе­р­ак­тивна външна поли­тика, как­вато водеха през вто­рата поло­вина на ХХ век и затова по-​малко ще се наме­сват в меж­ду­на­род­ните про­блеми. „Новият его­изъм на Доналд Тръмп е резул­тат от този завой. Без съм­не­ние по редица пока­за­тели САЩ оста­ват водеща страна. Пре­тенци­ите за „изклю­чи­тел­ност” обаче се про­ве­ря­ват не на думи, а с готов­но­стта на стра­ната да се справя както със ста­рите, така и с новите пре­диз­ви­ка­тел­ства, какъвто е слу­чаят с коро­на­ви­руса. Щом такава готов­ност няма, за каква изклю­чи­тел­ност и гло­бално лидер­ство може да става дума? Пан­деми­ята само извади наяве тази нова сла­бост на САЩ.

Вме­сто да огла­вят све­тов­ните уси­лия срещу пан­деми­ята, САЩ започ­наха да обви­ня­ват ту Китай, ту Русия в дез­информация и сами се запле­тоха в „дово­дите” си. В едно интервю Майкъл Помпео направи две про­ти­вопо­ложни твър­де­ния: първо заяви, че САЩ имат „маса сви­де­тел­ства”, че виру­сът бил съз­да­ден в лабо­ра­то­рия в Ухан, а после — че е съгла­сен със заклю­че­ни­ето на раз­уз­на­ва­нето за есте­стве­ния му про­из­ход. В доклад на герман­ското раз­уз­на­ване се казва открито, че напад­ките срещу Китай са „пла­ни­рана маневра” за отвли­чане на внима­ни­ето. Дори вечно лоял­ният Лон­дон заяви, че макар да не отхвърля вер­си­ята за лабо­ра­то­рен про­из­ход на вируса, тя е малко вероятна.

Трес­кавото жела­ние да обви­нят когото и да било в как­вото и да било само за да отвле­кат внима­ни­ето от себе си, още повече под­копава пре­тенци­ята за ролята на САЩ на лидер в съвремен­ния свят. Ако Ирак бе нача­лото на края на едно­по­люс­ния свят, пан­деми­ята постави финална точка в този процес.

Коро­на­ви­ру­сът стана послед­ният от фак­то­рите, които сви­де­тел­стват за сла­бо­стите и на Евро­съюза и на него­вите огра­ни­чени възмож­но­сти. Преди това бяха финан­со­вата криза, довела до ква­зи­дефолта на Гърция, ико­номи­че­с­ките санкции срещу Русия, Брекзит и въл­ната от имигранти през 20152016 г., пре­диз­ви­кала криза на тра­дици­он­ните либе­рални цен­но­сти. „Гръц­кият слу­чай” показа, че ока­зала се в трудно положе­ние страна може да оча­ква от ЕС само програма за затягане на пояса и че гаранции за соци­ално благопо­лу­чие Брюк­сел не дава. Гръц­кият при­мер бе и една от при­чи­ните, поради които англи­ча­ните гла­су­ваха за напус­кане на ЕС. Илю­зи­ите за соли­дар­ност се изпариха.

Въл­ната от бежанци породи раз­дор между при­върже­ниците на отво­ре­ните и затво­ре­ните гра­ници вътре в ЕС. При това вто­рите се ока­заха много повече от оча­к­ва­ното. Сред онези, които насто­яваха за зат­ва­ряне на наци­о­нал­ните гра­ници и се обявиха про­тив либе­рал­ния под­ход към бежанците, бяха: Вели­ко­бри­та­ния, Австрия, Полша, Унга­рия, Чехия, Сло­ва­кия и по-​късно към тях се при­съе­дини Ита­лия. Граж­да­ните в тези страни не искаха да виждат бъдещето си в лицето на мили­о­нен поток имигранти от Близ­кия изток и Северна Африка. Това доведе до отсла­б­ване на позици­ите на тра­дици­он­ните управ­ля­ващи пар­тии, уси­л­ване на дес­ните кон­сер­ва­тивни пар­тии и до сътресе­ние в самите пар­тийни системи, осигу­ря­ващи дълго­го­дишна ста­бил­ност в тези страни.

Кол­кото и в Брюк­сел да повта­рят със засти­нала усмивка, че изли­за­нето на Лон­дон от ЕС „само е спло­тило Европа”, реше­ни­ето на бри­танците стана голям удар по иде­ята за „единна Европа”, от който „кон­ти­нен­талците” дълго няма да се опра­вят. Загу­бата на такъв силен играч като Вели­ко­бри­та­ния даде надежди за повече възмож­но­сти на френско-​германския тан­дем, на който повече няма да пре­чат капри­зите и осо­бе­ните позиции на Лон­дон. Надеж­дите обаче не се оправ­даха, а по-​скоро се случи обрат­ното. Мер­кел и Мак­рон започ­наха без­крайно изяс­ня­ване на отноше­ни­ята: герман­ският канц­лер съзира в нова­тор­ските про­екти на френ­ския пре­зи­дент опас­ност за европе­йското един­ство, а Мак­рон него­дува срещу обструкци­ята на Герма­ния срещу него­вите идеи за модер­ни­зи­ране на ЕС.

И нак­рая, санкци­ите срещу Русия лишиха Брюк­сел от възмож­но­стта да води широк стра­теги­че­ски диа­лог с Москва и огра­ни­чиха външ­нопо­ли­ти­че­с­ката иници­а­тива на Европа. От една страна, ЕС се сблъска с хипе­рего­изма на адми­ни­страци­ята на Тръмп и него­вия лозунг „Аме­рика преди всичко”, а от друга — загуби потенци­ала, който й даваше сътруд­ни­че­ството с Русия. В резул­тат на това ЕС фак­ти­че­ски не участва в реша­ва­нето на важ­ните меж­ду­на­родни кри­зисни про­блеми: сирийския, иран­ския, корейския и се превърна във „вели­кия отсъстващ” от Големия Близък изток, където днес главна роля играят Русия, Турция, Саудит­ска Ара­бия, Иран и макар в по-​малка степен — САЩ.

(„Рос­сий­ская газета”, следва)