Печат

Наталия Солженицина: Обстоятелствата в живота ни бяха трудни, но заедно не ни беше трудно

Автор Алексей Филипов, „Российская газета”. Публикувана в Памет

На 11 декември се навършиха 100 години от рождението на Александър Солженицин. По този повод съпругата му Наталия Солженицина даде интервю за в.”Российская газета”.Солженицин е нееднозначна личност, но мразен или обичан, той остави следа в историята на Русия.

- Съветската власт ни се струваше нещо вечно. Едни я възприемаха като венец в развитието на човечеството, други като нещастие. Дали Александър Исаевич е предполагал, че това ще свърши така стремително, в рамките на неговия живот?

- Да, предполагаше. През 1970 година му бе присъдена Нобелова награда, но той отказа да замине за Стокхолм, за да я получи, защото се страхуваше, че няма да го пуснат обратно. Тези му опасения се потвърдиха по време на перестройката, когато започнаха да публикуват секретни документи. Оказа се, че властите са имали намерение да го лишат от гражданство веднага, щом напусне Стокхолм и да не го пуснат обратно в СССР. Но когато принудително го изселиха през февруари 1974 година, нямаше причини да не замине за Стокхолм — това би било обидно по отношение на академиците. 

В Стокхолм той даде огромна пресконференция. Един от въпросите бе следният: „Надявате ли се, че вашите книги ще се четат някога в Русия?” А той отговори: „Не само се надявам, че книгите ми ще се четат в Русия. Надявам се самият аз да се завърна в Русия”. Тогава това бе възприето като романтична мечта и всички се усмихваха на този необоснован оптимизъм. 

Когато започна афганската война вярата на Александър Исаевич, че комунизмът скоро ще си отиде, се поразколеба. Въпреки това ми казваше с извиняваща усмивка: „Знаеш ли, не мога да посоча аргументи, но просто виждам как се завръщаме”…

Той винаги е смятал, че това ще стане, че руският комунизъм е прогнил отвътре. Сега все още развяват червени знамена и у нас, и в Гърция, и в Африка и на много други места. Мисля, че се намираме в началото на този процес. Това движение ще нараства, но, дай Боже, да не приеме някакви ужасни форми, както през жестокия двайсети век. Солженицин казваше, че ако човечеството не усвои кървавите уроците от миналото, червената вихрушка може да се повтори.

- Всичко се промени, страната ни е вече друга. Но едно остана неизменно — към него, както и преди, отношението е рязко полярно — дори и от онези, които не са чели книгите му…

- Да, именно онези, които не са ги чели!

- Проклинат го със същите изрази, както по времето на СССР. Не ви ли се струва, че Съветският съюз се изживя, но е останал в главите на хората?

- Да, до голяма степен е така. Но мнозина от онези, които днес хвалят Сталин и Съветския съюз, никога не са живели в СССР или са били невръстни деца. А още повече те не са живели по времето на Сталин. Наричам тази любов към миналото протестна. Тя възникна в знак на протест към днешни неща — колосална, срамна разлика между богати и бедни, други несправедливости, включително и работата на съдебната система. Това страшно дразни хората и ги дразни справедливо. Всичко това трябва да се поправя, но не е възможно движението напред с глава обърната назад. Така нищо няма да стане. Времето е друго, икономическите отношения също са променени в цял свят. Глобализмът, както и да се отнасяме към него, внесе необратими промени в устройството на живота. Сега навсякъде има опити за завръщане към времето преди глобализма. Те са обясними и естествени, но мисля, че дори да са успешни, то ще е за кратко. В далечен план нищо вече не може да се върне — дай Боже, всички народи да запазят националните си култури. Светът винаги ще е свързан и от това следват огромни последствия. Предишните форми на справедливост, които у нас в Русия се изкривиха до такава степен, че скоро се превърнаха в диктатура на жесток тиранин и подвластната му партия, сега са невъзможни. Да се надяваме, че поредният опит да се установи справедлив живот, в човечеството въобще и в частност в Русия, няма да се изродят в такива болезнени форми. 

Не че ме радва, но ме развеселява обстоятелството, че толкова силни са нападките срещу Солженицин. Това е безусловен знак за това, че той е жив. Никой не закача нито Сахаров, нито Лихачов, никого от онези, които бяха знамена на времето. А него наистина го ненавиждат — и ако се съди по това, което стига до мен от социалните мрежи, това наистина са хора, които не са чели книгите на Солженицин. Те посочват или напълно лъжливи цитати, или цитати, изтръгнати от текста до такава степен, че се променя смисълът. Прави сте — това е като по времето на СССР: не съм чел, но осъждам. Те се опитват да докажат, че едва ли не заради Солженицин се е разпаднал СССР, че Солженицин е предател на родината. Бих ги посъветвала сред тях да намерят такъв патриот, какъвто беше Солженицин. Ще потърсят и няма да намерят. Той беше офицер орденоносец по време на войната и до самозабрава обичаше Русия. Той бе държавник и зрящ патриот. Такъв патриот, който виждаше греховете и грешките на страната си, искаше те да не се повтарят и смяташе за правилно да говори за тях публично. А от страна на неговите ненавистници се насажда забранителен патриотизъм, такъв при който не се допуска критика по отношение на руската история през никои времена. Такъв патриотизъм е абсолютно контрапродуктивен. Той никому не помага и нищо не променя. 

- Ленин написа статията „Лев Толстой като огледало на руската революция”, за Александър Солженицин може да се напише статия озаглавена „Солженицин като огледало на руския ХХ век”. Според вас останала ли е руската литература в нейното велико значение от едно време, не е ли девалвирано писателското слово?

- До последния си дъх той вярваше, че руската литература ще се запази в цялото си величие. Друг е въпросът, че днес не се срещат писатели от такъв мащаб, но това също е закономерно. Всички ние все още не сме се успокоили, още сме в състояние на турболентност. По цял свят големи произведения и големи писатели са се появявали по-скоро в епохи на застой, на обществено затишие, на поемане на дъх. Когато революциите и реформациите преминават и нещата се уталожват, по повърхността не плава онова, което плава при пролетното пълноводие, животът тръгва равномерно така, че дава възможност да се огледаш и да осмислиш станалото. Ето тогава в страните, където се е създавала голямата литература, са се появявали големи произведения.

- Да се надяваме, че такова време за нас предстои. Наталия Дмитриевна, Александър Солженицин като че ли се бе превърнал в паметник. Какъв човек беше той у дома, как се живееше с него? Някак си е трудно да си представиш, че авторът на 30 тома, излезли в издателство „Время”, човек прекарал осем години в затвора, който победи рака и написа „Писмо до вождовете на Съветския съюз” е съвсем обикновен в бита…

- Той наистина бе човек на делото, но между другото ни се родиха трима прекрасни синове. От човека, не от автора на книги. Бях щастлива, живееше се леко, той не беше твърд човек. Заедно вървяхме напред, аз бях вътре в неговата работа, всеки ред преминаваше през мен. Обичах работата му и работех с него. Обстоятелствата в живота ни бяха трудни, но заедно не ни беше трудно. Той казваше: „Ние с теб сме в един впряг, аз съм „коренник” (впрегнатият в средата на тройката кон), а ти си „пристяжная”(останалите два коня)…” Та ето така, размахвайки гриви ние теглехме нашата каруца и бяхме щастливи през целия отпуснат ни от съдбата живот. 

- Но ако се съди по тона на произведенията му той е бил твърд човек, безкомпромисен, много целенасочен.

- Ще публикувам „Дневникът на романа”, дневник-събеседник, с който Солженицин разговаряше, когато пишеше „Червеното колело” и ще видите, че той бе съмняващ се човек, страдащ, че се измъчваше дали върви в правилна посока, дали върви както трябва. Той се радваше на критиката, възприемаше я, ако беше обоснована. А в бита беше много леко с него, беше изключително непретенциозен. Обичаше едни и същи шчи и можеше да ги яде 365 дни в годината. 

Не беше авторитарен в семейството, бяхме равни, вслушваше се в мнението ми и в бита, и в работата. Не винаги се съгласяваше, много спорехме, но в резултат или той мен ме убеждаваше, или аз него, но никога не сме се карали. Не беше деспот нито към мен, нито към децата. Имаше чудесна усмивка, прекрасно чувство за хумор, винаги беше интересно да разговаряш с него. Преподаваше на децата математика, физика, астрономия, занимаваше се с тях по едни час на ден. Беше точен, на децата не им и хрумваше да закъснеят за урок, 30 секунди преди началото вече бяха пред вратата. Никога не им е крещял и те много го обичаха… Ако искайте вярвайте, ако искате — не, но той беше прекрасен мъж и ласкав баща.