Архив

Печат

И български лекарки допринасят за победата над хитлеризма

Автор Доц. д-р Маруся Петкова. Публикувана в Подвиг

Трудно е да се открият живелите, учили и работили в СССР българки — лекари преди и по време на Отечествената война. Все пак в прахоляка на периодиката и мемоарната литература блещукат някои имена и оскъдни данни за тях. За някои повече, за други почти нищо. А колко не се завръщат. Като д-р Пенка Велкова Кристанова (Генчева) от гр. Пирдоп, чиято биография се изчерпва с името, родния й град и годината на арестуването й 1938 г. Необичайна е съдбата на българските политемигранти в Съветския съюз. По време на Отечествената война и те дават своята лепта за победата над хитлерофашизма. Ако човек се вгледа в снимките им, не може да не усети колко действително „железни” са те. Учили по Европа, изключвани от университетите, нежелани в родината, работили където ги изпратят, преживели загубата на единствения им най-близък в чуждата страна човек като „враг на народа” — съпруг или родители — без дом, без близки, някои израстнали като „осиновени от революцията” в домове за сираци на МОПР — Международната организация за подпомагане жертвите на революцията, живеещи в комуналки, под постоянната заплаха и те да изчезнат в някоя късна доба, а децата им да станат мопровци. Оживели, без имущество, без багаж дори, те грабват децата си и веднага след края на войната се завръщат у дома, в България. Ето някои от тях.

Д-р Петрана Димитрова Кондова (19051983) е дъщеря на кмета на Варненската комуна Д. Кондов. Тя поддържа 4 г. нелегалния канал Варна-Одеса и през 1925 г. емигрира в Съветския съюз. Завършва обществени науки в академията „Н. К. Крупская”, преподава няколко години история на ВКП (болшевики), но теоретичното не й е по сърце и тя избира далеко по-динамичната медицина. Няколко години работи в московски здравни заведения — лекар в завод „Динамо”, главен лекар на 1-​ва московска терапевтична болница и началник на 1-​ви обединен диспансер в Москва. Известно време работи в поликлиниката на Коминтерна. По време на войната е в Москва като началник на Медико-санитарната част на Гражданска отбрана в индустриалния район на столицата и главен лекар на болницата „Октябрьская революция”. След войната и завръщането й в България д-р Кондова заема ръководни постове в системата на здравеопазването, но най-популярна остава с 14-годишното си директорство на РИБМП „Н. И. Пирогов”, за което е наградена със званията Заслужил и Народен лекар и Герой на социалистическия труд.

Проф. д-р Вера Тодорова Павлова (19122003) е първият и най-значим и до днес учен-специалист по история, теория и философия на предмета История на медицината у нас. Прехвърлена в СССР и едва завършила медицина, започва Отечествената война и тя е изпратена като лекар на частите със специално предназначение при Червената армия. После е лекар в партизанските отряди „Победители” и „Б. Хмелницки”. Прави над 800 операции по пътя на бойните действия в западна Украина, Галиция и Унгария и участва в 33 сражения с немците. В боевете под Москва оказва медицинска помощ на московчани, а те с уважение и благодарност я наричат „д-р Вера” и „Вера световната революция”. През 1945 г. д-р Вера Павлова-Давидова е лекар в руското училище в София до края на 1947 г. Съпругът й майор д-р Иля Давидов завежда медицинската служба на Съюзническата контролна комисия. След отзоваването му семейството се връща в Москва и е изпратено в Далечния изток. През 1949 г. 

д-р Давидова печели конкурс и става редовен аспирант във 2-ри Московски медицински институт и научен сътрудник в института „Н.А.Семашко” в Москва.

През 1955 г. тя окончателно се връща в България. През 1966 г. е избрана за професор и е първата завеждаща новоучредената и единствена у нас катедра по История на медицината при ИСУЛ и зав. секция по История и теория на науката към БАН. Общественик и масовик, през 1961 г. тя организира създаването на българското Научно дружество по история на медицината и издаването на алманаха „Асклепий”, на който е и първият гл. редактор. Благодарение на големия й международен авторитет и неизчерпаема енергия през 1978 г. в Пловдив се провежда 26-​ят Международен конгрес по история на медицината с прожекция на нейния филм „Медицината на траките”. Нейна е заслугата за провеждането на 1-​ия Национален конгрес по история на медицината в Шумен, 1981. За нейната всеотдайна дейност проф. д-р Вера Павлова е удостоена със званията Заслужил и Народен лекар, Герой на социалистическия труд и е кавалер на много български, съветски и други ордени и медали.

Една от пионерите на академичната физикална терапия у нас е проф. д-р Светлана Александрова Бойкикева (1903 – 1976). 

Като политемигрант продължава образованието си в Берлин, където е активен член на прогресивното студентско сдружение „Нарстуд”. Тук се среща и омъжва за Недялко Бойкикев — журналист, художник и антифашист. През 1930 г. семейството заминава за Москва, където д-р Бойкикева става редовен аспирант по Акушерство и гинекология. По-късно взема и втора специалност — по Физиотерапия и не се разделя с нея до края на дните си. През 1937 г. нейният съпруг е арестуван и изчезва. По време на Втората световна война е мобилизирана и е военен лекар-физиотерапевт. С хипократовска всеотдайност спасява от инвалидизиране стотици ранени и болни.

След завръщането й в България е военен лекар в Общовойсковата болница в София и поставя основите на военната физиотерапия и рехабилитация. Девоенизира се и е хабилитирана за доцент и професор по физиотерапия и курортология към ВМИ — Пловдив. Нейна е идеята децата с церебрална парализа да се лекуват в балнеосанаториума в Момин проход.

Въвежда новите тогава методи електрофореза с глутаминова киселина и с вулканична кал. Пионерна е заслугата й за внедряването в национален мащаб на физиопрофилактиката с ултравиолетови лъчи. Под нейното ръководство са организирани и проведени Първата и Втората конференции на курортолозите и физиотерапевтите в България. Освен многото й научни публикации, проф. Бойкикева е автор на първия учебник-ръководство по физиотерапия за студентите медици, както и на монографии за прилагането на физиотерапия в хирургията, рехабилитацията, гинекологията и за физиопрофилактиката на работниците.

За нейния неизчерпаем ентусиазъм и висок професионализъм проф. Светлана Бойкикева е наградена с множество български и чужди ордени и медали и е Заслужил деятел на науката.

Проф. д-р Неделя Кънчева Балевска (19001978) учи медицина в Инсбрук, Австрия, в София и през 1929 г. се дипломира във Виена. Две години по-късно със съпруга си емигрират в СССР — работи като лекар в болницата „Н.А.Семашко” в Москва, после е редовен аспирант по кожни и венерически болести, става кандидат на медицинските науки през 1934 г. и асистент в Медицинския институт в гр. Горки. По време на войната е военизирана и е началник на противовъздушната отбрана на града.

Загубила съпруга си, тя се завръща в България с дъщеричката си, започва работа като асистент в Медицинския факултет в гр. Пловдив, след което се прехвърля като ст. ас. в Катедрата по кожни и венерически болести на ВМИ — София. Хабилитирана за доцент и професор към същата катедра, оглавява като зам.-директор и Института по кожни и венерически болести. Тази изключително бойка и дейна жена за пръв път у нас проучва разпространението и динамиката в клиничните форми на кожната туберкулоза. Първа у нас разработва и въвежда тъканната терапия по метода на паравертебралните кварцови облъчвания и изучава патогенезата, терапията и профилактиката на професионалните кожни болести. Нейната активна работа е оценена по достойнство и е удостоена със званията Заслужил и Народен лекар.

Д-р Вера Димитрова Филипова (19031993) е родена в прочутото килимарско село Чипровци. През 1927 г. емигрира в СССР, завършва медицина в Москва, работи като заводски лекар и интернист, взема специалност по Клинична лаборатория и става лабораторен лекар във 2-ри Московски медицински институт. По време на Отечествената война пет години е началник на Клинична лаборатория в евакуационната болница в гр. Перм.

След завръщането си в България работи последователно като зав. Клинична лаборатория, зам.-главен и главен лекар на 1-ва Градска болница в София. С откриването на Правителствена поликлиника е и съвместител зав. Клинична лаборатория в нея. На следващата година д-р Филипова е преназначена за директор. По нейно време влиза в експлоатация Правителственият санаториум в с. Владая, проектира се и се завършва строителството на същинската Правителствена болница. Тогава Правителствена поликлиника се прекатегоризира в Правителствена обединена болница. С преместването на Правителствена болница в новата й сграда в кв. Лозенец, д-р Вера Филипова е удостоена със званието Заслужил лекар и пенсионирана.

Д-р Вера Николова Ковачева-Панчева (19182002) е родена в Асеновград. Когато през 1923 г. убиват баща й — пловдивски адвокат и приятел на Пейо Яворов, тя е само на 5 г. и през 1926 г. заедно с още 20-​на деца е изведена от България и през Австрия и Германия изпратена в Москва. Отгледана е в дом за сираци на МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) — една от дейностите на Коминтерна. Когато започва Отечествената война, тя е студентка в горните курсове. Набързо я дипломират със специалност Хирургия и в разгара на войната е изпратена като военен хирург в евакогоспитал № 4849 в гр. Егоревск. До края на дните си д-р Ковачева помни тухлената сграда на училището-болница и ранените. Техните измъчени, страдащи лица. Тя е само на 24 г., току-що е станала от студентската скамейка и прави първата ампутация на крак, който тежи в ръцете й като олово.

Приемането на санитарен влак беше тежка задача — спомня си тя. — Обгорени в танк, разкъсани от мини и шрапнели бяха първите ми пациенти в лекарската ми практика. Лекувах ги всеотдайно, за да оживеят, да се радват на живота. А щом ги изписвахме, те тръгваха … за фронта.

Завърнала се в България, тя е една от първите жени-военни лекари, която работи като ст. лейтенант от Медицинската служба във ВВС на БНА. Взема втора специалност Офталмология, девоенизира се, печели конкурс и работи като ординатор и асистент в катедрата по Очни болести на ВМИ, София. Специализира хистопатология на окото при проф. д-р Е. Ф. Левкоева от института „Хелмхолц” в Москва. Изключително прецизна в работата си, търпелива и отзивчива към пациентите, чудесен ръководител и колега, високо квалифициран очен лекар, който следи за всяка новост по специалността си, изключително скромен и благ човек, д-р Ковачева ръководи Очно отделение на Правителствена болница 14 г. и се пенсионира.