Архив

Печат

За "осветените дворове" и неосветените истини

Автор Никола Терзиев, Москва, Сибир, Коми, Ростов на Дон, Зерноград. Публикувана в Юбилей

50 години от началото на българското строително участие в изграждането на крупни промишлени и инфраструктурни обекти в СССР

"Защо са ни изкуствени, книжни думи за непреходността на нашите връзки и отношения, когато животът ни поднася чисти, истински примери!"

Ако възприемем повествователния стил — който е и най-подходящ за тази тема — ще започнем с това, че началото бе положено преди половин век. Тогава, в сякаш нереално далечната 1969-а, е сключено междудържавно споразумение между България и Съветския съюз — за българско участие в изграждането на крупни промишлени, жилищни и комунални обекти в СССР.

Споразумението става популярно с многозначителното име „Нефт-Газ-Желязо”, като дешифровката е ясна: срещу прякото си строително участие България реципрочно ще получава нефт, газ, железен концентрат, а от Коми АССР — дървен материал.

Специално за Коми си струва да отворим една доста интригуваща скоба — тъй като има факти и обстоятелства, които са почти неизвестни за днешната, колкото широка, толкова и шарена, публика. Ето за какво става дума. През седемдесетте години България се захваща с изграждането на своите действително крупни промишлени обекти, които „изяждат” огромни количества дървен материал, близо 6 – 7 милиона кубометра за година. Учените бият тревога — сеч над 2,5 милиона кубометра означава страната да се обезлеси буквално за няколко години!

Така се стига до решението „Коми”. Между България и СССР е сключено споразумение, съгласно което нашата страна ще добива за година 3,6 млн. кубометра дървен материал, при съотношение: 60 на сто остава за съветската страна, 40 на сто — за българската. В северната автономна република пристигат близо 18 хиляди нахъсани български „лесоруби” и строители, които за няколко години буквално преобразяват тайгата. Съвместният българо-съветски тръст „Мезенлес” се превръща в най-крупното в СССР (смята се дори и в света!)дърводобивно предприятие.

За да дойде 1993-​а, когато северната одисея — за едни вълшебна приказка, за други неоправдана авантюра — приключва. Дори до обичайното „пито-платено” се стига през сложности и перипетии. Филип Димитров и Иван Костов съдят руснаците за 150 милиона долара неиздължен дървен материал, Елцин ни го връща тъпкано с иск за 300 милиона нанесени екологични щети от „безразборна и дива /?/сеч”. Е, накрая има едно хладно ръкостискане за фифти-фифти — и в 1997 година „братството” унило приключва…

Сега нека се върнем към чисто строителното българско участие в СССР. За реализиране на внушителния замисъл от българска страна през 1969-а е създадена организацията „Главбулгарстрой” (по-нататък ще подискутираме върху това име).

Основните сили са съсредоточени в изграждането на няколко минно-обогатителни комбината (плюс съпътстващите ги жилищни, пътно-строителни и инфраструктурни обекти) на Курската магнитна аномалия — в Губкин, Стари Оскол, Курск, Железногорск, Белгород. 

Буквално за година-две в Голямата страна пристигат около двадесет хиляди квалифицирани български строители. Решението е не само икономическо, но и подчертано политическо! За читателите двайсет хиляди може да е просто цифра, но за специалистите е огромна, дори трудно въобразима, по замисъл и мащаби, задача! Да се „извадят” от бранша толкова много най-опитни работници, за „отрицателно” време да се организират и изпратят в непознати и определено сурови условия — това си е изключително сериозно изпитание, с което България се справя повече от достойно. Справя се изумително!

Дори самото споменаване на „географията” на обектите предизвиква респект и удивление: Русия, Украйна, Белорусия, Прибалтика, Коми, Туркмения, Узбекистан, Азербайджан, Армения, Грузия, Дагестан, Чечено-Ингушетия, Казахстан(май не остана неспоменато и „непобългарено” кътче от необятната страна!) — това са „азимутите”, това са ширините и далнините, където нашите вграждаха майсторство, ум, сърце и дух — в десетки и стотици наистина уникални строежи!

Тук, простете, ще си позволя една донякъде пиперлива шега. Докато — къде насериозно, къде с присмех се спрягаше мистерията на века: „България — шестнайста република” — българските строители наистина я „създаваха” и заселваха, тази „република”. Насред самия СССР

Обещах да се върнем към името „Главбулгарстрой”, както навремето кръщават българската строителна организация. Нямате ли асоциации с един много нашенски персонаж, дето се бие по косматите гърди и самодоволно вика:”Булгар! Булгар!”? Добре че през 1990-а някой разсъдливо прави тази малка, но съществена корекция — та днес имаме едно от най-мощните, най престижните строителни дружества, „Главболгарстрой”. Още тук ще вметна, че с това име компанията продължава дейността си в Русия — където е построила и сега строи забележителни обекти! Но за това малко по-нататък.

Време е авторът на тези емоционални редове да направи и едно важно признание, което до голяма степен ще обясни собственото му съпричастие към темата.

Имах човешкото и професионалното щастие да бъда първият български журналист, командирован в Коми — да разкажа как са и какви ги вършат нашите „българи — юнаци” в тази необятна и непозната тайга. А скоро след като се завърнах и публикувах серия възторжени репортажи (явно са впечатлили съответните фактори от „високото място”), ме изпратиха за много години в Москва, като част от екипа на бъдещия вестник „Български строител” (по-късно — в.”Дружба”). Под заглавието на тази удивителна „газета” (още не проумявам как симпатичните руски момичета от печатница „Гудок” почти безпогрешно набираха непонятния за тях текст?) беше отбелязано точно така: „За българите, работещи и учещи в СССР”.

С един много специален паспорт в джоба имах фантастичния шанс да кръстосам Голямата страна, наистина надлъж и нашир — от Карпатите до Владивосток, от Мурманск до Кавказ. Практически навсякъде, където бе стъпил български крак и твореше българска ръка!

И ето че след близо половин век отново бродя по местата на моята житейска и професионална младост. Когато неотдавна се отправях на едно наистина изключително, почти едномесечно пътешествие (вижте ги само „спирките по пътя”: Москва, Сибир, Коми,Ростов на Дон, Зерноград!) един колега и приятел ми заръча да си отварям очите на четири и да се вглеждам старателно в руските „неосветени дворове”. Както например го е правил Радичков, по времето на своите великолепно описани митарства из Сибир…

Е, вглеждах се повече от старателно, отварях си очите не на четири, ами на осем — но видях нещо много различно. Великата страна здраво се е захванала да освети и подреди своите „дворове”. Строи се както може би никъде другаде по света, вдигат се смайващи жилищни комплекси, впечатляващи търговски центрове, прокарват се опнати по конец пътища. Няма ги някогашната сивота, полупразните магазини с километровите опашки, навъсената улица. Руснаците наистина са взели нещата в собствените си ръце и успяват — в днешния тъй сложен свят — да преобразяват страната си и да оправят живота си.

А сега — „по коням”, т.е. по набелязания маршрут. 

Започваме с Ростов на Дон, донската столица, един от петте руски градове с най-оригинална архитектура, съчетала самобитния „купечески” стил, с модерното съвременно строителство. Ще дирим тук и „българската следа”, останала след внушителното строителство, извършено от „Главболгарстрой”. През 1994 – 1995 година компанията, като подизпълнител на немски инвеститор, строи т.нар. Военгородок — военно градче за изтеглящите се от ГДР съветски части. Впечатляват сроковете и темповете на строителството — за по-малко от две години всъщност се ражда цял един град, и то какъв град! Модерен, съвременен, който прекрасно се вписва в облика на милионния красавец Ростов на Дон. Близо две хиляди квартири, две детски градини, за по 120 деца всяка, среден лицей, поликлиника, Дом на офицерите и ветераните, търговски център, културен център, банка, магазини, плюс извършеното благоустройство — улици, спортни площадки, паркове, басейни, пътища — това всъщност е „българската следа”, която нашите строители са сътворили и оставили край Тихия Дон… Съзнателно ще се повторя, и дано не прозвучи клиширано: правили са го с ум и сърце!

Но нима само за тази суха „сводка” бих толкова път?! Грехота ще е дори само заради вълнуващата програма, която бяха ми подготвили домакините от ръководството на града. Изключително интересни бяха срещите със заместник-ръководителя на ростовската администрация Светлана Анатолиевна Камбулова, с колегите от градските средства за масова информация. Нямаше дежурни и гръмки приказки за „вечна дружба” и „нерушимо братство”, говорихме и споделяхме непредубедено, с топло чувство за единение, искрено приятелство и взаимна признателност. И с паметта за всичко, което естествено ни свързва, някога и сега. Точно тази памет са съхранили ростовчани, тези невероятни донски казаци — и не само за българския строителен майсторлък, а и за съкровените човешки чувства, които наистина са неизтребими.

Топла прегръдка и за моя ростовски „гид”, Михаил Георгиевич Ребро, завеждащ международния отдел на кметството. Този сърдечен, заразително жизнен човек, има и пряка връзка с „Главболгарстрой” — участвал е като технически ръководител в строителството на военното градче. И докато ми показваше буквално всяко кътче там (уморените ми нозе още „помнят” тази безкрайна прогулка!), Михаил Георгиевич се връщаше и преживяваше онова неповторимо време на труд и приятелство с българските колеги.( А се оказа, че е и отличен „фоторепортер”, повечето ростовски снимки са негови).

Няма как да изредя всичко от удивителната програма, която бяха подготвили домакините. Но на два момента задължително ще се спра.

Посещението в детската градина № 19, една от стоте най-добри детски градини в Русия! Първо, такава са я сътворили майсторите от „Главболгарстрой”, а после, такава са я одухотворили, вдъхнали са й живот и очарование нейните грижовни стопани. Как ме посрещнаха красивите донски казачки, с хляб и сол, с усмивки и неподправено гостоприемство! А малките светлокосо-синеоки балеринки изнесоха фееричен спектакъл!

Посещението в лицея „Суворов”, едно от елитните средни училища в Ростовска област. Може би точно там чух най-точната, най-обективната оценка за строителството, извършено от нашите работници. Още не беше започнала новата учебна година, но почти целият педагогически състав бе дошъл да посрещне българския гост със заръката: „Да отнеса на скъпите главболгарстройци (цитирам буквално)едно огромно „Спасибо!”. За златните ръце и добрите сърца!”

На раздяла с красавеца Ростов на Дон ще споделя нещо, което силно ме впечатли, каза ми го Светлана Анатолиевна: „Защо са ни изкуствени, книжни думи за непреходността на нашите връзки и отношения, когато животът ни поднася чисти, истински примери? Знаете ли, че основната компания за комунално-битови услуги в Ростов на Дон е запазила името „Болгарстрой”. Макар че въобще не извършва никакво строителство — но хората помнят, уважават и се доверяват на това име!”

Време е и за Зерноград

Малко градче,своеобразна житница на областта, отскоро обявен за самостоятелен административен район. Предварително знаех, че тук „Главболгарстрой”, като главен подизпълнител, е построил военно градче, аналогично на това в Ростов на Дон. Наричат го още „Новия городок”: 16 жилищни домове с разгърната площ около 40 хил.кв.м, детска градина, плувен басейн, плюс три сауни, стадион, плюс два тенис корта, модерен хотел, средно училище с оранжерия, поликлиника и аптека, търговски център, телефонна станция, обществена пералня, химическо чистене.

След час и половина пътуване с автобуса от централната ростовска автогара бродех из военното градче. Гледах, възхищавах се на впечатляващата архитектура. Разговарях с хората — откровено, „на случаен принцип”, питах дали имат спомен за българите, които са построили тяхното градче, какво мислят за качеството на строителството, и за каквото още се сетех. Открито, по руски душевно и искрено, събеседниците ми споделяха:

Соня Сергеевна: ” Ой, тук са едни от най-красивите в Русия домове! Аз самата отраснах в прекрасната детска градина, учих в средното училище, спортувах, плувах. Поздравете от мен българските строители!”

Вадим Соколов: „Нашето градче може да се гордее със своеобразната, много оригинална архитектура, която не е свойствена за останалите райони на Зерноград. Затова всички искат да се заселят тук…”

Степан Никитин: „Не много отдавна се е предвиждало тук да има само една обикновена железопътна гара. Но постепенно се създава хубав и приветлив град. А военгородокът е неговото бижу. Браво, българи!”

Москва! 

Която вече не е просто белокаменната от песните и стиховете, а една от столиците-чудеса на Европа! Веднага ще отбележа един повече от впечатляващ факт: „Главболгарстрой” (чрез московския си филиал) убедително присъства на московската строителна карта — и изгражда обекти, които са гордост за града-красавец! 

Но да караме поред. Моите български домакини в Москва(директорът инж. Борислав Константинов, юристът Марио Тимчев, а и всички други) буквално „изцедиха” последните останали ми сили след близо едномесечното пътешествие в Русия. Няма да се спирам на вниманието и гостоприемството, то беше типично българско. Но успях да видя и да се докосна до една Москва, която довчера си мислех, че познавам. Точно така, довчера — защото руската столица се променя буквално всеки ден, по начин и мащаби, които могат да бъдат само руски! Снимките (дело на чудесния Марио Тимчев, сполай му за професионализма и сърдечността) донякъде ще илюстрират тази истина.

Но най-впечатляващото е, че благодарение на вече утвърдения престиж на „Главболгарстрой”, както и на инициативността (най-добре е да го кажем — разтропаността) на московския филиал, и сега, в условията на жестока конкуренция, компанията продължава да е търсен и предпочитан партньор в Москва, а и не само.

За статистиката

Московските „главболгарстроители” са изградили уникални жилищни, промишлени и комунални обекти: В Староконстантинов, Украйна, по познатата немска програма, като строителството е изпълнено за смайващите 6 месеца!;В Каменка, Пензенска област- обекти за 120 млн. марки; Също в Украйна, в Новоград Волински и в Тула — крупно жилищно строителство.

Разбира се, най-забележителни са обектите в Москва: жилищният комплекс „Жулебино”, всъщност цяло едно градче! Десетките жилищни блокове, някои от които практически в центъра на Москва, като възложител е Министерството на външните работи на Русия! Десетки търговски обекти, с разгърната площ по 2 – 3 хил.кв.м всеки, като особено импозантни са двата търговски комплекса на ИКЕА.

Интересното е (звучи дори екзотично!), че в момента основен инвестиционен партньор на филиала е Руската патриаршия. Българите са участвали в строителството на Резиденцията на Патриарха на Москва и на цяла Русия — истинско бижу! Там нашите показват умения и професионализъм, които са предпоставка за още подобни поръчки: прекрасния, вече изграден храм в Жулебино, строящия се в момента храм на ул. „Красный маяк”, планираните други храмове в Москва.

И като че ли точно думите на настоятеля на храма на „Красный маяк”, отец Александър, са най-лаконичното, но и най-точното обобщение на този разказ за удивителното българско присъствие в Русия. И без всякаква патетика, за пореден път ще се повторя: това присъствие е не само на строителните карти, а и в душите, в паметта на руските хора.

Впрочем, ето как простичко и дълбоко затрогващо го каза отец Александър: „Поклон, човешка и божия благодат за прекрасните български строители и люде!”