Печат

За "осветените дворове" и неосветените истини

Автор Никола Тер­зиев, Москва, Сибир, Коми, Ростов на Дон, Зер­ноград. Пуб­ли­ку­вана в Юби­лей

50 години от началото на българското строително участие в изграждането на крупни промишлени и инфраструктурни обекти в СССР

"Защо са ни изкуствени, книжни думи за непреходността на нашите връзки и отношения, когато животът ни поднася чисти, истински примери!"

Ако възпри­емем повест­во­ва­тел­ния стил — който е и най-​подходящ за тази тема — ще започ­нем с това, че нача­лото бе положено преди поло­вин век. Тогава, в сякаш нере­ално далеч­ната 1969-​а, е склю­чено межд­удържавно спо­ра­зуме­ние между Бълга­рия и Съвет­ския съюз — за българ­ско уча­стие в изграж­да­нето на крупни промиш­лени, жилищни и кому­нални обекти в СССР.

Спо­ра­зуме­ни­ето става попу­лярно с много­зна­чи­тел­ното име „Нефт-​Газ-​Желязо”, като дешиф­ров­ката е ясна: срещу пря­кото си стро­и­телно уча­стие Бълга­рия реци­прочно ще полу­чава нефт, газ, желе­зен концен­трат, а от Коми АССР — дървен материал.

Спе­ци­ално за Коми си струва да отво­рим една доста интригу­ваща скоба — тъй като има факти и обсто­я­тел­ства, които са почти неиз­вестни за днеш­ната, кол­кото широка, тол­кова и шарена, пуб­лика. Ето за какво става дума. През седем­де­сетте години Бълга­рия се захваща с изграж­да­нето на сво­ите действи­телно крупни промиш­лени обекти, които „изяж­дат” огромни коли­че­ства дървен мате­риал, близо 67 мили­она кубометра за година. Уче­ните бият тре­вога — сеч над 2,5 мили­она кубометра озна­чава стра­ната да се обез­леси бук­вално за няколко години!

Така се стига до реше­ни­ето „Коми”. Между Бълга­рия и СССР е склю­чено спо­ра­зуме­ние, съгласно което нашата страна ще добива за година 3,6 млн. кубометра дървен мате­риал, при съот­ноше­ние: 60 на сто остава за съвет­ската страна, 40 на сто — за българ­ската. В север­ната авто­номна репуб­лика при­стигат близо 18 хиляди нахъ­сани българ­ски „лесо­руби” и стро­и­тели, които за няколко години бук­вално пре­об­ра­зя­ват тайгата. Съвмест­ният българо-​съветски тръст „Мезен­лес” се пре­връща в най-​крупното в СССР (смята се дори и в света!)дърводобивно предприятие.

За да дойде 1993-​а, когато север­ната оди­сея — за едни вълшебна при­казка, за други неоправ­дана аван­тюра — при­клю­чва. Дори до оби­чай­ното „пито-​платено” се стига през слож­но­сти и перипе­тии. Филип Димит­ров и Иван Костов съдят рус­наците за 150 мили­она долара неиздължен дървен мате­риал, Елцин ни го връща тъп­кано с иск за 300 мили­она нане­сени еко­логични щети от „без­раз­борна и дива /?/сеч”. Е, нак­рая има едно хладно ръко­стис­кане за фифти-​фифти — и в 1997 година „брат­ството” унило приключва…

Сега нека се вър­нем към чисто стро­и­тел­ното българ­ско уча­стие в СССР. За реа­ли­зи­ране на вну­ши­тел­ния зами­съл от българ­ска страна през 1969-​а е съз­да­дена орга­ни­за­ци­ята „Глав­булгар­строй” (по-​нататък ще подис­ку­ти­раме върху това име).

Основ­ните сили са съсре­до­то­чени в изграж­да­нето на няколко минно-​обогатителни ком­би­ната (плюс съпът­стващите ги жилищни, пътно-​строителни и инфра­струк­турни обекти) на Кур­ската маг­нитна ано­ма­лия — в Губ­кин, Стари Оскол, Курск, Желез­ногорск, Белгород.

Бук­вално за година-​две в Голямата страна при­стигат около два­де­сет хиляди ква­лифици­рани българ­ски стро­и­тели. Реше­ни­ето е не само ико­номи­че­ско, но и под­чер­тано поли­ти­че­ско! За чита­те­лите двай­сет хиляди може да е про­сто цифра, но за спе­ци­а­ли­стите е огромна, дори трудно въоб­ра­зима, по зами­съл и мащаби, задача! Да се „изва­дят” от бранша тол­кова много най-​опитни работ­ници, за „отрица­телно” време да се орга­ни­зи­рат и изпра­тят в непо­знати и опре­де­лено сурови усло­вия — това си е изклю­чи­телно сери­о­зно изпи­та­ние, с което Бълга­рия се справя повече от достойно. Справя се изумително!

Дори самото споме­на­ване на „географи­ята” на обек­тите пре­диз­ви­ква респект и удив­ле­ние: Русия, Украйна, Бело­ру­сия, При­бал­тика, Коми, Туркме­ния, Узбе­ки­стан, Азер­байджан, Арме­ния, Гру­зия, Даге­стан, Чечено-​Ингушетия, Казахстан(май не остана неспоме­нато и „непо­бълга­рено” кътче от необят­ната страна!) — това са „азиму­тите”, това са шири­ните и дал­ни­ните, където нашите вграж­даха майс­тор­ство, ум, сърце и дух — в десетки и сто­тици наи­стина уни­кални строежи!

Тук, про­с­тете, ще си поз­воля една доня­къде пипер­лива шега. Докато — къде насе­ри­о­зно, къде с при­с­мех се спрягаше мисте­ри­ята на века: „Бълга­рия — шест­най­ста репуб­лика” — българ­ските стро­и­тели наи­стина я „съз­да­ваха” и засел­ваха, тази „репуб­лика”. Насред самия СССР

Обещах да се вър­нем към името „Глав­булгар­строй”, както навремето кръща­ват българ­ската стро­и­телна орга­ни­за­ция. Нямате ли асоци­ации с един много нашен­ски пер­со­наж, дето се бие по кос­ма­тите гърди и само­до­волно вика:„Булгар! Булгар!”? Добре че през 1990-​а някой раз­съд­ливо прави тази малка, но съще­ствена корекция — та днес имаме едно от най-​мощните, най пре­стиж­ните стро­и­телни друже­ства, „Глав­болгар­строй”. Още тук ще вметна, че с това име компа­ни­ята продължава дей­но­стта си в Русия — където е постро­ила и сега строи забе­лежи­телни обекти! Но за това малко по-​нататък.

Време е авторът на тези емоци­о­нални редове да направи и едно важно при­зна­ние, което до голяма степен ще обясни соб­стве­ното му съпри­ча­стие към темата.

Имах човеш­кото и про­фе­си­о­нал­ното щастие да бъда пър­вият българ­ски жур­на­лист, коман­ди­ро­ван в Коми — да раз­кажа как са и какви ги вършат нашите „българи — юнаци” в тази необятна и непо­зната тайга. А скоро след като се завър­нах и пуб­ли­ку­вах серия въз­торжени репор­тажи (явно са впе­чат­лили съо­т­вет­ните фак­тори от „висо­кото място”), ме изпра­тиха за много години в Москва, като част от екипа на бъдещия вест­ник „Българ­ски стро­и­тел” (по-​късно — в.„Дружба”). Под загла­ви­ето на тази уди­ви­телна „газета” (още не про­умя­вам как симпа­тич­ните руски моми­чета от печат­ница „Гудок” почти безпогрешно наби­раха непо­нят­ния за тях текст?) беше отбе­ля­зано точно така: „За бълга­рите, рабо­тещи и учещи в СССР”.

С един много спе­ци­а­лен паспорт в джоба имах фан­та­стич­ния шанс да кръ­сто­сам Голямата страна, наи­стина над­лъж и нашир — от Карпа­тите до Вла­ди­во­сток, от Мурманск до Кав­каз. Прак­ти­че­ски нав­ся­къде, където бе стъпил българ­ски крак и тво­реше българ­ска ръка!

И ето че след близо поло­вин век отново бродя по местата на моята житей­ска и про­фе­си­о­нална мла­дост. Когато неот­давна се отпра­вях на едно наи­стина изклю­чи­телно, почти едно­ме­сечно пътеше­ствие (вижте ги само „спир­ките по пътя”: Москва, Сибир, Коми,Ростов на Дон, Зер­ноград!) един колега и при­я­тел ми заръча да си отва­рям очите на четири и да се вглеж­дам ста­ра­телно в рус­ките „неосве­тени дво­рове”. Както напри­мер го е пра­вил Радич­ков, по времето на сво­ите вели­ко­лепно опи­сани митар­ства из Сибир…

Е, вглеж­дах се повече от ста­ра­телно, отва­рях си очите не на четири, ами на осем — но видях нещо много раз­лично. Вели­ката страна здраво се е захва­нала да освети и под­реди сво­ите „дво­рове”. Строи се както може би никъде другаде по света, вдигат се смай­ващи жилищни комплекси, впе­чат­ля­ващи търгов­ски цен­трове, про­кар­ват се опнати по конец пътища. Няма ги някогаш­ната сивота, полупраз­ните мага­зини с километ­ро­вите опашки, навъсе­ната улица. Рус­наците наи­стина са взели нещата в соб­стве­ните си ръце и успя­ват — в днеш­ния тъй сложен свят — да пре­об­ра­зя­ват стра­ната си и да опра­вят живота си.

А сега — „по коням”, т.е. по набе­ля­за­ния маршрут.

Започ­ваме с Ростов на Дон, дон­ската сто­лица, един от петте руски гра­дове с най-​оригинална архи­тек­тура, съче­тала само­бит­ния „купе­че­ски” стил, с модер­ното съвременно стро­и­тел­ство. Ще дирим тук и „българ­ската следа”, оста­нала след вну­ши­тел­ното стро­и­тел­ство, извършено от „Глав­болгар­строй”. През 19941995 година компа­ни­ята, като подизпъл­ни­тел на нем­ски инве­сти­тор, строи т.нар. Военго­ро­док — военно градче за изтег­лящите се от ГДР съвет­ски части. Впе­чат­ля­ват сро­ко­вете и темпо­вете на стро­и­тел­ството — за по-​малко от две години всъщ­ност се ражда цял един град, и то какъв град! Моде­рен, съвреме­нен, който пре­красно се впи­сва в облика на мили­он­ния кра­са­вец Ростов на Дон. Близо две хиляди квар­тири, две дет­ски гра­дини, за по 120 деца всяка, сре­ден лицей, поли­кли­ника, Дом на офице­рите и вете­ра­ните, търгов­ски център, кул­ту­рен център, банка, мага­зини, плюс извърше­ното благо­устройство — улици, спортни площадки, пар­кове, басейни, пътища — това всъщ­ност е „българ­ската следа”, която нашите стро­и­тели са сътво­рили и оста­вили край Тихия Дон… Съзна­телно ще се повторя, и дано не про­звучи клиши­рано: пра­вили са го с ум и сърце!

Но нима само за тази суха „сводка” бих тол­кова път?! Гре­хота ще е дори само заради въл­ну­ващата програма, която бяха ми подгот­вили дома­ки­ните от ръко­вод­ството на града. Изклю­чи­телно инте­ресни бяха срещите със заместник-​ръководителя на ростов­ската адми­ни­страция Свет­лана Ана­то­ли­евна Кам­бу­лова, с колегите от град­ските сред­ства за масова информация. Нямаше дежурни и гръмки при­казки за „вечна дружба” и „неру­шимо брат­ство”, гово­рихме и спо­де­ляхме непредубе­дено, с топло чув­ство за еди­не­ние, искрено при­я­тел­ство и вза­имна при­зна­тел­ност. И с паметта за всичко, което есте­ствено ни свързва, някога и сега. Точно тази памет са съхра­нили ростов­чани, тези неве­ро­ятни дон­ски казаци — и не само за българ­ския стро­и­те­лен майстор­лък, а и за съкро­ве­ните човешки чув­ства, които наи­стина са неизтребими.

Топла прегръдка и за моя ростов­ски „гид”, Михаил Георги­е­вич Ребро, завеж­дащ меж­ду­на­род­ния отдел на кмет­ството. Този сър­де­чен, зара­зи­телно жиз­нен човек, има и пряка връзка с „Глав­болгар­строй” — участвал е като тех­ни­че­ски ръко­во­ди­тел в стро­и­тел­ството на воен­ното градче. И докато ми показ­ваше бук­вално всяко кътче там (умо­ре­ните ми нозе още „пом­нят” тази без­крайна прогулка!), Михаил Георги­е­вич се връщаше и прежи­вя­ваше онова непо­вто­римо време на труд и при­я­тел­ство с българ­ските колеги.( А се оказа, че е и отли­чен „фото­репор­тер”, пове­чето ростов­ски снимки са негови).

Няма как да изредя всичко от уди­ви­тел­ната програма, която бяха подгот­вили дома­ки­ните. Но на два момента задължи­телно ще се спра.

Посеще­ни­ето в дет­ската гра­дина № 19, една от стоте най-​добри дет­ски гра­дини в Русия! Първо, такава са я сътво­рили майсто­рите от „Глав­болгар­строй”, а после, такава са я оду­хо­тво­рили, вдъх­нали са й живот и оча­ро­ва­ние ней­ните грижовни стопани. Как ме посрещ­наха кра­си­вите дон­ски казачки, с хляб и сол, с усмивки и неподпра­вено гостопри­ем­ство! А мал­ките светлокосо-​синеоки бале­ринки изне­соха фее­ри­чен спектакъл!

Посеще­ни­ето в лицея „Суво­ров”, едно от елит­ните средни учи­лища в Ростов­ска област. Може би точно там чух най-​точната, най-​обективната оценка за стро­и­тел­ството, извършено от нашите работ­ници. Още не беше започ­нала новата учебна година, но почти целият педагоги­че­ски състав бе дошъл да посрещне българ­ския гост със заръ­ката: „Да отнеса на скъпите глав­болгар­стройци (цити­рам буквално)едно огромно „Спа­сибо!”. За злат­ните ръце и добрите сърца!”

На раз­дяла с кра­са­веца Ростов на Дон ще спо­деля нещо, което силно ме впе­чатли, каза ми го Свет­лана Ана­то­ли­евна: „Защо са ни изку­ствени, книжни думи за непре­ход­но­стта на нашите връзки и отноше­ния, когато животът ни под­нася чисти, истин­ски при­мери? Зна­ете ли, че основ­ната компа­ния за комунално-​битови услуги в Ростов на Дон е запа­зила името „Болгар­строй”. Макар че въобще не извършва ника­кво стро­и­тел­ство — но хората пом­нят, уважа­ват и се дове­ря­ват на това име!”

Време е и за Зерноград

Малко градче,своеобразна жит­ница на областта, отскоро обявен за само­сто­я­те­лен адми­ни­стра­ти­вен район. Пред­ва­ри­телно знаех, че тук „Глав­болгар­строй”, като гла­вен подизпъл­ни­тел, е построил военно градче, ана­логично на това в Ростов на Дон. Нари­чат го още „Новия горо­док”: 16 жилищни домове с разгър­ната площ около 40 хил.кв.м, дет­ска гра­дина, плу­вен басейн, плюс три сауни, ста­дион, плюс два тенис корта, моде­рен хотел, средно учи­лище с оранже­рия, поли­кли­ника и аптека, търгов­ски център, теле­фонна станция, обще­ствена пералня, хими­че­ско чистене.

След час и поло­вина пъту­ване с авто­буса от цен­трал­ната ростов­ска автогара бро­дех из воен­ното градче. Гле­дах, въз­хища­вах се на впе­чат­ля­ващата архи­тек­тура. Разго­ва­рях с хората — откро­вено, „на слу­чаен принцип”, питах дали имат спомен за бълга­рите, които са постро­или тях­ното градче, какво мис­лят за каче­ството на стро­и­тел­ството, и за как­вото още се сетех. Открито, по руски душевно и искрено, събе­сед­ниците ми споделяха:

Соня Серге­евна: ” Ой, тук са едни от най-​красивите в Русия домове! Аз самата отрас­нах в пре­крас­ната дет­ска гра­дина, учих в сред­ното учи­лище, спор­ту­вах, плу­вах. Поздра­вете от мен българ­ските строители!”

Вадим Соко­лов: „Нашето градче може да се гор­дее със свое­об­разната, много ориги­нална архи­тек­тура, която не е свойствена за оста­на­лите райони на Зер­ноград. Затова всички искат да се засе­лят тук…”

Степан Ники­тин: „Не много отдавна се е пре­дви­ждало тук да има само една обик­но­вена желе­зо­пътна гара. Но постепенно се съз­дава хубав и при­вет­лив град. А военго­ро­до­кът е него­вото бижу. Браво, българи!”

Москва!

Която вече не е про­сто бело­камен­ната от пес­ните и сти­хо­вете, а една от столиците-​чудеса на Европа! Вед­нага ще отбе­лежа един повече от впе­чат­ля­ващ факт: „Глав­болгар­строй” (чрез мос­ков­ския си филиал) убе­ди­телно при­съства на мос­ков­ската стро­и­телна карта — и изгражда обекти, които са гор­дост за града-​красавец!

Но да караме поред. Моите българ­ски дома­кини в Москва(директорът инж. Бори­слав Кон­стан­ти­нов, юри­стът Марио Тим­чев, а и всички други) бук­вално „изце­диха” послед­ните оста­нали ми сили след близо едно­ме­сеч­ното пътеше­ствие в Русия. Няма да се спи­рам на внима­ни­ето и гостопри­ем­ството, то беше типично българ­ско. Но успях да видя и да се докосна до една Москва, която дов­чера си мислех, че позна­вам. Точно така, дов­чера — защото рус­ката сто­лица се променя бук­вално всеки ден, по начин и мащаби, които могат да бъдат само руски! Сним­ките (дело на чудес­ния Марио Тим­чев, спо­лай му за про­фе­си­о­на­лизма и сър­деч­но­стта) доня­къде ще илюстри­рат тази истина.

Но най-​впечатляващото е, че благо­да­ре­ние на вече утвър­де­ния пре­стиж на „Глав­болгар­строй”, както и на иници­а­тив­но­стта (най-​добре е да го кажем — разтропа­но­стта) на мос­ков­ския филиал, и сега, в усло­ви­ята на жестока кон­ку­ренция, компа­ни­ята продължава да е тър­сен и предпо­чи­тан парт­ньор в Москва, а и не само.

За ста­ти­сти­ката

Мос­ков­ските „глав­болгар­стро­и­тели” са изгра­дили уни­кални жилищни, промиш­лени и кому­нални обекти: В Ста­ро­кон­стан­ти­нов, Украйна, по позна­тата нем­ска програма, като стро­и­тел­ството е изпъл­нено за смай­ващите 6 месеца!;В Каменка, Пен­зен­ска област– обекти за 120 млн. марки; Също в Украйна, в Новоград Волин­ски и в Тула — крупно жилищно строителство.

Раз­бира се, най-​забележителни са обек­тите в Москва: жилищ­ният комплекс „Жуле­бино”, всъщ­ност цяло едно градче! Десет­ките жилищни бло­кове, някои от които прак­ти­че­ски в центъра на Москва, като въз­ложи­тел е Мини­стер­ството на външ­ните работи на Русия! Десетки търгов­ски обекти, с разгър­ната площ по 23 хил.кв.м всеки, като осо­бено импо­зантни са двата търгов­ски комплекса на ИКЕА.

Инте­рес­ното е (звучи дори екзо­тично!), че в момента осно­вен инве­стици­о­нен парт­ньор на фили­ала е Рус­ката пат­ри­аршия. Бълга­рите са участвали в стро­и­тел­ството на Рези­денци­ята на Пат­ри­арха на Москва и на цяла Русия — истин­ско бижу! Там нашите показ­ват уме­ния и про­фе­си­о­на­лизъм, които са предпо­ставка за още подобни поръчки: пре­крас­ния, вече изгра­ден храм в Жуле­бино, стро­ящия се в момента храм на ул. „Крас­ный маяк”, пла­ни­ра­ните други храмове в Москва.

И като че ли точно думите на насто­я­теля на храма на „Крас­ный маяк”, отец Алек­сандър, са най-​лаконичното, но и най-​точното обобще­ние на този раз­каз за уди­ви­тел­ното българ­ско при­съствие в Русия. И без вся­ка­ква пате­тика, за поре­ден път ще се повторя: това при­съствие е не само на стро­и­тел­ните карти, а и в душите, в паметта на рус­ките хора.

Впро­чем, ето как про­стичко и дъл­боко затрогващо го каза отец Алек­сандър: „Поклон, човешка и божия благо­дат за пре­крас­ните българ­ски стро­и­тели и люде!”