Печат

Обичам те, Русия, заради твоя велик народ

Уважа­ема редакция, пише ви 93-​годишната българка-​родолюбка ЕЛЕНА КОСЕВА ДИМИТ­РОВА от град Горна Оря­хо­вица, а сега „пен­си­о­нер­ска емигрантка” в Асе­новград при сина и сна­хата. От 2012 година, отка­кто съм дошла в Асе­новград, не съм про­пус­нала брой на вашия вест­ник. Не мога да си поз­воля або­намент, но от сед­мич­ната си издръжка заде­лям за „Русия днес-​Россия сего­дня” и за „Златна възраст”.

До 1989 г. си коре­спон­ди­рах с 18 семейства руски при­я­тели. Имам изго­т­вен спе­ци­а­лен албум с техни снимки — от Москва, Ленинград, Кеме­рово, Евпа­то­рия, Новоросийск.

На послед­ното ми нового­дишно поздрав­ле­ние за 1990 г. не полу­чих ника­къв отго­вор. Дълго тъгу­вах и се чудех дали нашите „демо­крати” не про­пус­каха писмата ми или моите при­я­тели от Русия решиха, че и аз съм на стра­ната на неблагодарниците.

Аз оби­чам Русия, както оби­чам моята Бълга­рия. От дете съм възпи­тавана от татко — беден сел­ски учи­тел, в тази любов. Още помня сти­хо­тво­ре­ни­ето, което деклами­рах като шестго­дишна уче­ничка в първи клас на дядо Вазов „Кат Русия няма втора”. Тази любов ме при­зова да научи руски език, да търся дружба с руснаци.

Пър­вото ми съпри­кос­но­ве­ние с руски тури­сти беше през 1962 г. на Златни пясъци. Слу­чайно попад­нах на плажа със съвет­ски почи­ващи, заго­во­рихме се и оттам започна пър­вата ми дружба със Зоя Карпа­чева от Кали­нинград и Катя Шмат­ченко от Кеме­рово. И двете след това ми госту­ваха в Горна Оря­хо­вица, а аз бях два месеца в Кали­нинград през 1967 г. Всъщ­ност, тогава си дадох сметка, че не само благо­дар­но­стта за сво­бо­дата ни, а душев­но­стта на рус­наците е пре­диз­ви­кала голямата ми любов.

Аз те оби­чам Руся, не само за необят­ната ти шир и при­рода. Макар и малка моята страна има кра­сива при­рода. Не само за вели­ките певци, поети, худож­ници. И ние има с какво да се гор­деем. Оби­чам те заради тво­ята „руска душа”, заради твоя велик народ.

От мой близък, който по време на Вто­рата све­товна война бил в Пер­сия и чиято жена беше рус­киня, научих, че когато Хит­лер напада Русия белогвар­дейски гене­рали, изгна­ници, тогава подали молби да им раз­решат да се вър­нат и да се бият за оте­че­ството си.

Аз още с пър­вото си пъту­ване се сблъс­ках с „рус­ката душа”. По силата на съд­бата се разми­на­хме с моите посрещачи на Киев­ската гара в Москва. Виждайки смута ми, един мъж (после се оказа, че е инже­нер) пое багажа ми, заведе ме до так­си­тата и помоли чакащите на опаш­ката да ми отстъпят ред, защото идвам от Бълга­рия. Един от так­симет­ро­вите шофьори дойде, пое багажа ми и каза, че има при­чина да ми благо­дари. По време на вой­ната бил ранен и от частта му го оста­вили на лече­ние във Вършец. После успо­кои Ана­то­лий (така се пред­стави инже­нерът), че ако на адреса няма никой, ще ме заведе в дома си и ще ми помогне да си взема билет за Кали­нинград. След това близо час и поло­вина пъту­вахме до района, където живе­еше бра­тов­чед­ката на моята при­я­телка Зоя. Когато при­тес­нено го попи­тах тол­кова ли е далеч, той ми отго­вори, че нарочно ме е раз­хо­дил из Москва, по места, които няма да мога да видя. И наи­стина, през цялото пъту­ване той ми каз­ваше да гле­дам ту наляво, ту надясно и ми показ­ваше забе­лежи­тел­но­стите на града. Когато при­стиг­на­хме, заведе ме до четвър­тия етаж и ме пре­даде на Зои­ните бра­тов­чеди. Оказа се, че моята Зоя по спеш­ност била при­ета в бол­ница. Помо­лила племен­ника си Вова да ме посрещне, изпра­тила му снимка, той бил на гарата, но сме се разми­нали. За сметка на това в Кали­нинград ме посрещ­наха с овации 4 так­симет­рови коли с при­я­телки на Зоя.

Бях огра­дена с голямо внима­ние. Но стана така, че полу­чих тром­бофле­бит и постъпих в бол­ница. Там се запо­з­нах със семейство Шпа­кови. Григо­рий Шпа­ков бил на далечно пла­ване, а жена му Катя с шестме­сеч­ния им син при­ели в бол­ница. Катя беше с висока темпе­ра­тура. Аз лежах с вдиг­нат на поставка крак. Нищо не ме болеше, но не ми раз­реша­ваха да ста­вам. Пред­ложих да ми дадат детето и така нощем то спеше до мен, а през деня — на гър­дите ми. Пеех му българ­ски песни, с които при­в­ли­чах бол­ните от съсед­ните стаи. Когато Гриша се завърна и изпи­саха Катя, идваха да ме посеща­ват в бол­ницата. А когато изпи­саха и мен, Гриша с колата ме раз­веде из цялата Кали­нинград­ска област. Бяхме на „Чер­тов мост”, на „Бер­лин­ская дорога” до гра­ницата с Полша, в Свет­логорск, Янтар­ное, бяхме и в Янтар­ния завод, където видях как се обра­ботва кех­ли­барът. Заведоха ме на концерта на госту­ващ ансам­бъл на Севе­ромор­ския флот, запо­з­наха се със соли­ста Алек­сей Цимбал.

В Бълга­рия полу­чих поздрав­ле­ния за Нова година от семейство Цин­бал — маг­не­то­фонна лента със запис: Алек­сей пее „Север­ный вальс”, Люда казва няколко топли слова, Андрейка — син­чето им, също ме поздра­вява с Нова година, а мал­ката Оксана, която беше само на пет месеца, нада­ваше глас, щип­ната по кра­чето от баща си.

Много, много хубави спомени и голяма обич е съхра­нило сърцето ми и за писа­теля от Кеме­рово Вита­лий Рех­лов, и за Данило Бай­дан от Москва, и за семейството на Настя от Москва, за семейство Мака­рови от Евпа­то­рия, на които госту­вах и те също ми госту­ваха, на семейство Пле­хо­тини от Ленинград.

Много често в самот­ните си стар­че­ски дни отва­рям албума и си говоря с тях, макар че може би много от тях вече не са сред живите.

А когато загина синът ми Илиян при ката­строфа, всич­ките ми при­я­тели от Русия се свър­зали и ми се оба­диха. Някои чрез кон­сул­ството в Русе бяха изпра­тили дори парична помощ.

Няма друг такъв чове­ко­лю­бив народ. Оби­чам те, Русия, заради твоя велик народ!