Обичам те, Русия, заради твоя велик народ
Уважаема редакция, пише ви 93-годишната българка-родолюбка ЕЛЕНА КОСЕВА ДИМИТРОВА от град Горна Оряховица, а сега „пенсионерска емигрантка” в Асеновград при сина и снахата. От 2012 година, откакто съм дошла в Асеновград, не съм пропуснала брой на вашия вестник. Не мога да си позволя абонамент, но от седмичната си издръжка заделям за „Русия днес-Россия сегодня” и за „Златна възраст”.
До 1989 г. си кореспондирах с 18 семейства руски приятели. Имам изготвен специален албум с техни снимки — от Москва, Ленинград, Кемерово, Евпатория, Новоросийск.
На последното ми новогодишно поздравление за 1990 г. не получих никакъв отговор. Дълго тъгувах и се чудех дали нашите „демократи” не пропускаха писмата ми или моите приятели от Русия решиха, че и аз съм на страната на неблагодарниците.
Аз обичам Русия, както обичам моята България. От дете съм възпитавана от татко — беден селски учител, в тази любов. Още помня стихотворението, което декламирах като шестгодишна ученичка в първи клас на дядо Вазов „Кат Русия няма втора”. Тази любов ме призова да научи руски език, да търся дружба с руснаци.
Първото ми съприкосновение с руски туристи беше през 1962 г. на Златни пясъци. Случайно попаднах на плажа със съветски почиващи, заговорихме се и оттам започна първата ми дружба със Зоя Карпачева от Калининград и Катя Шматченко от Кемерово. И двете след това ми гостуваха в Горна Оряховица, а аз бях два месеца в Калининград през 1967 г. Всъщност, тогава си дадох сметка, че не само благодарността за свободата ни, а душевността на руснаците е предизвикала голямата ми любов.
Аз те обичам Руся, не само за необятната ти шир и природа. Макар и малка моята страна има красива природа. Не само за великите певци, поети, художници. И ние има с какво да се гордеем. Обичам те заради твоята „руска душа”, заради твоя велик народ.
От мой близък, който по време на Втората световна война бил в Персия и чиято жена беше рускиня, научих, че когато Хитлер напада Русия белогвардейски генерали, изгнаници, тогава подали молби да им разрешат да се върнат и да се бият за отечеството си.
Аз още с първото си пътуване се сблъсках с „руската душа”. По силата на съдбата се разминахме с моите посрещачи на Киевската гара в Москва. Виждайки смута ми, един мъж (после се оказа, че е инженер) пое багажа ми, заведе ме до такситата и помоли чакащите на опашката да ми отстъпят ред, защото идвам от България. Един от таксиметровите шофьори дойде, пое багажа ми и каза, че има причина да ми благодари. По време на войната бил ранен и от частта му го оставили на лечение във Вършец. После успокои Анатолий (така се представи инженерът), че ако на адреса няма никой, ще ме заведе в дома си и ще ми помогне да си взема билет за Калининград. След това близо час и половина пътувахме до района, където живееше братовчедката на моята приятелка Зоя. Когато притеснено го попитах толкова ли е далеч, той ми отговори, че нарочно ме е разходил из Москва, по места, които няма да мога да видя. И наистина, през цялото пътуване той ми казваше да гледам ту наляво, ту надясно и ми показваше забележителностите на града. Когато пристигнахме, заведе ме до четвъртия етаж и ме предаде на Зоините братовчеди. Оказа се, че моята Зоя по спешност била приета в болница. Помолила племенника си Вова да ме посрещне, изпратила му снимка, той бил на гарата, но сме се разминали. За сметка на това в Калининград ме посрещнаха с овации 4 таксиметрови коли с приятелки на Зоя.
Бях оградена с голямо внимание. Но стана така, че получих тромбофлебит и постъпих в болница. Там се запознах със семейство Шпакови. Григорий Шпаков бил на далечно плаване, а жена му Катя с шестмесечния им син приели в болница. Катя беше с висока температура. Аз лежах с вдигнат на поставка крак. Нищо не ме болеше, но не ми разрешаваха да ставам. Предложих да ми дадат детето и така нощем то спеше до мен, а през деня — на гърдите ми. Пеех му български песни, с които привличах болните от съседните стаи. Когато Гриша се завърна и изписаха Катя, идваха да ме посещават в болницата. А когато изписаха и мен, Гриша с колата ме разведе из цялата Калининградска област. Бяхме на „Чертов мост”, на „Берлинская дорога” до границата с Полша, в Светлогорск, Янтарное, бяхме и в Янтарния завод, където видях как се обработва кехлибарът. Заведоха ме на концерта на гостуващ ансамбъл на Североморския флот, запознаха се със солиста Алексей Цимбал.
В България получих поздравления за Нова година от семейство Цинбал — магнетофонна лента със запис: Алексей пее „Северный вальс”, Люда казва няколко топли слова, Андрейка — синчето им, също ме поздравява с Нова година, а малката Оксана, която беше само на пет месеца, надаваше глас, щипната по крачето от баща си.
Много, много хубави спомени и голяма обич е съхранило сърцето ми и за писателя от Кемерово Виталий Рехлов, и за Данило Байдан от Москва, и за семейството на Настя от Москва, за семейство Макарови от Евпатория, на които гостувах и те също ми гостуваха, на семейство Плехотини от Ленинград.
Много често в самотните си старчески дни отварям албума и си говоря с тях, макар че може би много от тях вече не са сред живите.
А когато загина синът ми Илиян при катастрофа, всичките ми приятели от Русия се свързали и ми се обадиха. Някои чрез консулството в Русе бяха изпратили дори парична помощ.
Няма друг такъв човеколюбив народ. Обичам те, Русия, заради твоя велик народ!